Живот
Живот, живей ме, моля те, не ме мори,
нека пак да блесна в своя стил и знак,
всеки, който ме докосне
нека пак да става цял,
всичките нозе, ръце, очи, уши
ти на нас, живот, моля те, върни.
Трепет
В очакване на моята присъда,
ходих да си взема епикризата.
Оказа се дву-яко:
можел съм и да живея,
изборът за качеството на живота
бил изцяло мой.
Среща
Не ме е грижа за твоето
минало и бъдеще,
разкарай се, ако ще ми
излизаш с тези номера.
Само истинското ти сърце
е от значение.
Ела с него. Точно в 5.
Ключ
Ти носиш ключа за моята тайна
на своя врат.
Това е и причината да я пазя
вече повече от век.
Като си дойдеш у дома
и отвориш входната врата
ще ме намериш там
на кухненската маса,
както преди, да пия кафе,
помниш нали.
Само по рокля с две фиби в косата
и безброй много мечти.
Отключвам се
Бях само на 5.
Заключих се.
А нашите ги нямаше.
Играх, пях и мечтах.
Не помня къде оставих ключа.
Стана тъмно,
а ключът за лампата ми бе високо.
Пипнешком търся ключа.
Чакам мама, чакам тати.
Остават ми само още два квадрата
и ще съм проверила
70-квадратовия дом за ключ.
Намирам го.
Отключвам се.
И отивам на купона.
Писма
Уж сме непознати,
а само твоето писмо очаквам.
Прибирам се.
На кухненската маса
само разхвърляни листа,
които мене чакат
да изпиша и даря.
Слънчеви мъниста
Броеница съм добра,
имам слънчеви мъниста,
които помагат в беда.
Ръце тревожни обикновено
ни премятат.
Тази вечер познатите ръце
ни стискаха различно
и жълтото по нас сякаш засия.
Раковина
Безброй раковини, миди и рапани като мен
е изхвърлило морето безпощадно на брега.
В ръцете на дете се превръщам мигом
в спомен най-любим от лятната ваканция.
И поставен там на скрина в хола,
в най-добрия случай,
напомням на домашните,
че били са те и на море,
в слънце, пясък и разкошно синьо
къпали са се добре.
Но уви, там съм само поредният им спомен сред много други сувенири.
И тогава с глас невидим ще попитам вас деца –
знаете ли разликата между мъртвия и живия рапан?
Мъртвият го знаете, ей го там на скрина.
Живият рапан умее
за себе си да се погрижи
и на свойто раче
дом, уют, закрила да дари.
И в борбата със пенливите вълни
и невъзможното ще стори
във водата да остане
и раковина, пълна със живот да съхрани.
Мулен руж
Ако беше гледал филма до самия край,
щеше повече да знаеш.
Нямаше в неведение и похот
да се чудиш откъде се взе
поредната беда.
Затова нека със свои думи да разкажа в кратце,
що се случи в края на така известния ни филм.
След много перипети, болести, беди,
момичето се в прелестни одежди премени
и на сцената излезе.
Тя оттам на всеослушание съобщи,
че е влюбена единствено във него
и какво от туй, че смъртта й наближава,
сърцата, щом познават се интимно,
светлината в пъти повече е от тъмата.
А той, бедният писател,
след таз така жадувана прегръдка,
се почувства най-накрая лек като перце
и лековитите слова взеха да се леят
и от неговото много-наранявано сърце.
Веселка
Брат, от дете изпадам в едно и също затруднение.
В 5-ти клас се случи нещо сходно.
Веселка от съседната скамейка
имаше усмивка слънце
и огромна плитка с панделка красива.
Толкоз много я харесвах,
че щом пред нея се изправях,
мигом онемявах.
Но случи се беда.
По география веднъж бяхме много шумни
и другарката Георгиева реши да ни размести,
само че по номера.
Веселка по номер е веднага подир мен
и й се наложи да седне редом с мен.
Като наказан бях.
Не можех да я гледам отдалече,
не чувах другарката какво говори,
нито виждах нещо по дъската.
И май почти не дишах от вълнение,
веднъж за малко да припадна.
И за капак на всичко,
на родителската среща
майка ми се с майката на Веселка спознала,
а тя разказала на мойта майка,
че Веселка много ме харесва.
Само това ми липсваше, братле.
Ходом назад си рекох аз.
Усилия огромни аз положих,
да не харесвам вече тази Веселка добра,
но уви, това ми беше невъзможно.
Опитах се вкъщи уроците по география
до полунощ да преговарям,
даже почнах предварително
новите уроци аз да уча.
Този опит се оказа също безуспешен,
защото в клас всичко аз забравях.
А баща ми веднъж пред мама и пред баба,
ме строго порица.
Каза, че за нищо аз не ставам,
щом дори по любимия предмет
се аз така излагам.
Страшно много ме боля.
И в края на учебната година по география
останах на поправка.
Цяло лято учих в нас
и наесен аз успях с почести да мина в 6-ти клас.
И оттогава досега все си бягам от Веселки добри,
защото правят ме за смях в чуждите очи.
Скелет I
От ден на ден все повече на скелет заприличвам,
а бях строен, хубав и напет атлет
и привличах погледи безчет.
Без да подозирам аз
всичкото подкожие се изпари,
не остана плът по мен и за пет пари.
И малкото, което имах,
напоследък взе да се топи.
С тази телесна немотия все пак по спомен мил,
се днес разхождах по любима моя улица.
И по навик се оглеждах във всяка лъскава витрина,
очаквах поне перчем напет да видя,
то ми беше ясно, че съм вчерашен атлет.
Като гръм от ясното небе,
гледката ме този път срази.
Нямаше перчем, нито спомен от атлет,
скелетът ми бе почти прозрачен
и хората, които аз видях,
отразени във стъклото,
с които до вчера аз дружах
и по цели нощи аз не спях,
ми бяха станали напълно непознати.
Скелет II
След вчерашната среща с образите от стъклото,
съм все още в неведение.
Как така са се стопили
не само телесните ми хубости,
ами и другарите си не познах.
Чудно, в туй размирно време,
скелет като мене
как безгрижно по улиците се разхожда.
Оттук – оттам спомен мил се мъча да докопам,
но кокалите стари вече хич не ме и слушат.
Вярно е, че съм в разруха,
но не може моят свят напълно да се срине.
След другарските си нощи,
денем пък с приятели спортувах.
Там знаят те за мойта стойност
и със кокалите стари са винаги добри.
И отново чудо сполетя ме.
Всеки път, щом там дори в одраскана повърхност се оглеждам,
моят беден скелет от усмивки озарен е
и в злато и сребро сияе.
Скелет III
В част трета на скелетовата поема
ще ни стане ясно,
че има само два варианта за решение
на така създалата се ситуация.
Да си замине скелетът любим,
класически,
от последствията на неговия строг
консуматорски режим…
или пък да се съвземе и за още няколко (не знаем колко дълги)
глътчици живот отново да се той роди.
Понеже първият вариант е от историята човешка
тъй добре познат, тука ще се въздържа от коментари.
До нови срещи в следващия свят!
Обаче вторият вариант ми се по-нрави,
на него ще обърна епистоларното внимание.
И така, върви си скелетът по улиците на града,
облян от впечатленията на тези две картини:
полу-прозрачен и самотен скелет срещу озарен с усмивки скелет златен.
Тези две картини взеха ден и нощ
да се въртят като на лента,
и не могат да се помирят.
Затова накрая в скелетовата глава се взе решение:
инстинктът и бягството, които до скоро управляваха
туй вече почти безпомощно телó,
поканиха на съвещание Съзнанието,
казаха му и добре дошло.
Седнаха те тримата на кръгла маса,
тютюн запалиха в лулата на мира,
поспориха, посбиха се, после плакаха
и накрая взеха твърдото решение:
на тоз човек сме ние длъжни,
защото той е наш стопанин, мил и драг,
ако не му помогнем да расте,
ще си отидем всички безвъзвратно,
а туй би било в наш всеобщ ущърб.
Затуй, човече, сега те благославяме!
Нека плът отново да обгърне
твоя скелет, беден, но добър!
И ако е рекъл Господ, изживей си ти живота,
изпълнявайки най-висшия си дълг!